Как централната власт си купува политическо влияние?

Йордан Иванов
6.8.2020
Автор на статията
Йордан Иванов
Последвайте автора

Финансовата децентрализация е гръбнакът на европейския обществен договор. Не и в България. Знаете ли, че на всеки 100 лв. данъци, които фирмите плащат, по-малко от 4 лв. остават там, където живеем – за българските общини. Само това е ресурсът, който държавата - в лицето на правителството - не взима, а той остава за развитието на града, селото, квартала, за улиците, за училището, за социални услуги и всички онези неща, от които пряко зависи всекидневието ни.

МАТЕРИАЛ ЗА:
Йордан Иванов
СПОДЕЛЕТЕ

Останалите пари ги прибира централната власт и ги харчи по начин, практически неподлежащ на граждански контрол. Така се купува политическо влияние, като финансирането за общините се разпределя по партиен признак, а не според заслугите.

България ратифицира Европейската харта за местно самоуправление пред далечната  1995 г. Дали обаче реално я прилага? Отговорът е “не”. Почти нищо от данъците, генерирани в общините, не остава в бюджетите им. За сметка на това местните власти са натоварени с неприсъщи им ангажименти.

Ето няколко примера:

Формално - обезпечаването на образованието и социалните услуги е поставено в общинските бюджети. Финансирането обаче е чрез целеви субсидии от държавния бюджет. На практика единственото, което местната власт прави, е да узаконява вече взети решения от централната власт. Общините не могат да променят разходните приоритети в зависимост от местните специфики в рамките на наличния ресурс.

А пътната инфраструктура? При равна дължина на републиканската и общинската пътна мрежа, първата се финансира с винетни/тол такси, национален бюджет и евросредства. Общинската пътна мрежа обаче може да разчита за поддръжката си само на подаяние от централната власт. Няма подаяние я защото кметът “не е от нашите”, я защото “не слуша”. Резултатът няма пари за ремонт на улици – това е резултатът.

По закон общините имат отговорности и по опазване на обществения ред. Практически обаче местната власт нито има кой знае какви правомощия, нито пък има финансов ресурс, за да обезпечава тези си отговорности.

Този модел на публични финанси е авторитарен и порочен за демократичното развитие на страната. Финансовото обезкървяване на българските общини доведе до изцяло зависими от централната власт кметове, бедни региони, опустели населени места. Второ ниво на местно самоуправление няма – има областни управители, които са ненужно продължение на централната власт. Нейни наместници, нищо повече. В резултат и разпределянето на европейските средства се случва еднолично, от централната власт.

В Европа отдавна са намерили верните решения. В основата им е максимално доближаване на управлението на публичните пари до хората. А най-близо до тях е местната власт, която са избрали пряко и могат да контролират пряко. Финансова самостоятелност на българските общини би значело парите да остават там, където са изработени. Ако гражданите получават от местната власт повече срещу своите данъци, личното им благосъстояние се увеличава. А хората са по-склонни да плащат данъци за услуги, които ценят. Увеличава се и възможността гражданите да държат отговорни общинските служители и изборните представители, а оттам ще дойде засилен стремеж за подобряване на тези услуги.

Какво може да се направи?

Непосредствените мерки включват прекъсване на „пъпната връв“ между чиновниците в министерствата и средствата за общините (субсидии, трансфери, целеви програми и др.). Хората по места най-добре знаят какви са приоритетите и как трябва да се инвестират общите пари за общото добро сега, а не в светлото бъдеще. Отпускането на субсидии за общините не трябва да засяга основната свобода на органите на местно самоуправление да определят политиката си в пределите на своите правомощия. А органите на местно самоуправление трябва да могат да поемат инициатива по всеки въпрос, който е от местно значение.

Помните ли колко пъти е обещавано преди местни избори законодателството да се промени така, че част от данъка върху доходите на гражданите да остава в общините? Какво се е случило реално? Нищо. Какво трябва да се случи - поетапно предоставяне на 15% годишно от приходите от данъка върху доходите на физическите лица на общините. В рамките на 4 години може да се направи така, че общините да получават 60% от постъпленията. Този данък е най-равномерно разпределен сред общините, не води до необходимост от нови изравнителни механизми и има пряка връзка с местното икономическо развитие.

Непосредствена мярка, която може да подпомогне общините, а оттам гражданите, е незабавно да се възстановят от централния бюджет разходите, направени от общините, за преодоляване на последиците от бедствията от 2014 г. насам. Сумата се оценява на около 500 млн. лв.

Средносрочните мерки за финансова децентрализация следва да включват въвеждане единствено на критерии за резултатност на услугите, финансирани със средства от централния бюджет. Нужен е и преглед на законодателството, вменяващо на общините ангажименти, за които обаче не е осигурено финансиране. Тези ангажименти или трябва да се върнат на централната власт, или да се осигури адекватно финансиране за всеки от тях.

За да не разчитат местните власти на подаяния, държавата и общините трябва да разработят и механизъм за съвместно финансиране на общинските пътища, съобразен с финансовите възможности на общините.

В рамките на 4 години пък е напълно възможно да се направи данъчна реформа и да се въведе “общински дял” от данъка върху доходите на физическите лица, но без да се променя общата ставка от 10%. Това би бил мощен данъчен лост в ръцете на общините за привличане на кадри и обезпечаване на конкуриращи се общини.

Нужни са и промени в Закона за публичните финанси, насочени към оптимизиране и опростяване на средата, в която се съставят, приемат и изпълняват общинските бюджети. И да се разработят отделни правила за бюджетиране на инвестиционния процес.

И нещо важно -  когато общините получат финансова децентрализация, да са длъжни 1% от бюджета си да харчат за дейности, изцяло определени от нейните граждани след провеждане на прозрачно допитване и електронно гласуване.

Нищо от това обаче не зависи пряко от решенията на местните власти. Зависи от централната власт – правителство и парламент. Без воля за промяна там, ролята на общините в България ще си остане все същата – наблюдатели на последствията от липсата на финансова децентрализация. Различията по отношение на възможностите на хората по места за образование, здравеопазване, заетост, доходи и покупателна способност, които са и основните фактори за вътрешната и външна миграция, вместо да се заличават, ще се задълбочават.

Напоследък е модерно да се говори и за “нова конституция”. В “черновата” обаче и дума няма за мястото на общините и финансова децетрализация. А можеше например да се предложи местните власти да имат правомощието да определят видовете местни такси – още един начин да спрат да разчитат предимно на подаяния от правителството. И да се материализира европейският подход – че местната общност, кварталът, входът, семейството, които решават проблемите си и сами контролират властта, стояща непосредствено до тях, заемат огромна част от обществения договор.